Винаги съм смятал, че единственият начин да оцелеем във времената на хаотичната глобализация, е като опознаем света през очите на други култури, освен нашата собствена.
Затова и приех поканата за Шакотан веднага. Организирана от местни доброволци, целта на програмата е да запознае японските деца с хора от различни култури, а чужденците - с японския начин на живот.
Около два часа път с нает автобус и нашата пъстра група (финландец, германка, бразилец, трима китайци, двама корейци, киргизстанка, бангладшека и разбира се, един българин) наближава полуостров Шакотан. Пътят минава покрай самото море и определено изпитвам опасения, че ако Японско море реши да ни зарадва с някоя по-сериозна буря, вълните ще обърнат рейса. Все пак, стигаме безпроблемно до нашата първа туристическа атракция - нос Камуй, който е представлява вдадена в морето продълговата скала, обрасла с храсти. Времето е лошо и не можем да стигнем до края, но гледката си е достатъчно впечатляваща сама по себе си.
Следва (поне за мен) хайлайта на първия ден - посещение на онзен. За тези от вас, които за пръв път чуват термина, това са японските минерални басейни, затопляни от действащи вулкани. Звучи малко страшно, още повече, че ги има из цяла Япония... Все пак, действат благотворно на тялото и душата, затова нямаме търпение да се топнем... Както навсякъде в Япония, и тук всичко е разделено на мъжка и женска част (което не е учудващо, с оглед на това, че доста от по-възрастните японски чичковци са много пипливи... в случай на общо ползване, правилото ще гласи "ръцете над водата...). Освен това, японските мъже са безкрайно срамежливи - когато отиват на баня (или онзен), винаги се прикриват със своята малка кърпичка за търкане, а когато са в басейна си я слагат върху главата...
Както повечето неща в Япония, влизането в онзен си е ритуал (в този случай, вероятно свързан с Будизма). Преди да се цопнете, трябва да се изтъркате старателно от главата до петите със сапун и кърпа, и то седейки на малко, пластмасово столче. Идеята да не се мърси общия басейн аз лично напълно одобрявам! След като сте се пречистили телом, време е да се погрижим и за душата... Но не скачате "бомба" в басейна, за шок на всички японци, а спокойно и леко треперейки преминавате отвън по мокрите каменни плочи разстоянието от автоматичната врата до басейна и бавно се потапяте в топлата вода...
Ако не сте изпитвали усещането от топлата минерална вода, студът отвън и прииждащите надвиснали тежки Сибирски облаци, чудната гледка към леко сдрачаващото се море и далечните светлини на корабите, които единствено намекват за крехкото присъствие на човека, ще кажа само, че е близко до Нирваната... Целият свят се свива в един-единствен, съвършен миг, разтягащ се до безтегловна безкрайност...
Тази безкрайност продължи точно един час, когато финландецът спомена, че трябва да сме много бързи с обличането, ако не искаме буса да тръгне без нас...
Пристигаме в хотела, който е от типа "Рьокан", нещо като традиционен японски хан. Обувките нямат място в тези места (както и почти навсякъде в япония. съвет - преглеждайте си чорапите за "картофи"!!!), за сметка на това , получавате червени, кожени чехли (всичките - 42 номер!!!), с които се придвижвате (в моя случай - препъвате). Стаите са в традиционен стил, т.е. - с татами (японска рогозка) вместо паркет, ниски мебели и футони (разгъващи се матраци). Чехлите трябва да оставите пред хартиената врата - в стаите важи правилото "само по чорапки"! В стая съм с останалите четири човека, което не се оказа проблем, тъй като никой не хъркаше.
Хвърляме нещата и отиваме на дългоочакваната вечеря. Отново, чехлите отвън! Нареждаме се на дълга и ниска маса, отрупана с ядене. Минусът е, както вече мнозина от вас са се усетили, че на дългите и ниски маси се седи на земята с кръстосани крака (т.е. по турски). Позата е приемлива отначало, но повярвайте ми, след два часа искаш просто да си изпънеш краката под масата (което, малко или повече, е приемливо за мъжете. за сметка на това, от японските жени се очаква да седят на колене през цялото време! нашите момичета не бяха японки, затова бързо започнахме да се бутаме под масата...).
Обратно на вечерята. Световно известен факт е, че японците обожават декорациите и опаковките. Затова, няма да е изненада, ако кажа, че всички ястия бяха поднесени в съдове с различна форма и шарки. Не мога да изредя всички неща от вечерята (за някои даже не съм сигурен какво бяха!), но голямо впечатление ми направиха приготвената в черупка стрида (или охлюв), както и една изключително вкусна риба, поднесена върху дървена чинийка. Премалели от глад, повече грухтим, отколкото говорим...
След вечерята пристигат и японските организатори, които след няколко високопарни речи ни поканват на банкет, носейки саке, бири и посредствено вино (досега не съм срещал японец, който да има афинитет към виното. тук можеш да намериш доста добри вина много евтино, просто никой не ги пие. единственото изключение е "божолето", което японците обожават). Следват разговори и танц с ветрило, изпълнен от една достопочтенна японска дама. Въпреки съвършенството на многократно отработените движения, не успявам да вникна в стилизирания смисъл на изпълнението (генджи моногатари може да е шедьовър от периода хейан, но не мисля, че е разбираемо за чужденеца, поне не без превод на английски и интерпретатор на написаното). В Япония се смята за неучтиво да си поръчваш и наливаш сам алкохол, затова с тази задача се заема твоя съсед, който очаква същото от теб. Тогава пред теб изникват два сценария - или съседът ти ще се окаже разбран човек и редовно ще допълва чашата ти, или ще трябва настойчиво да го гледаш в очите и леко да побутваш чашката към него. Моят се оказа от втория вариант, а момичето от ляво се беше разговорило нещо, тъй че си лягам с лека глава и празни мисли.
Ободряващ сън и леко странна закуска от риба, ориз и неясни неща - време за посещението на училищата! Моето се казва Хизука, намира се в малко градче, има общо девет деца между първи и шести клас и условия и база на които ще завиди всяко едно училище в България (отопляем спортен салон, кухня, учителски стаи, три класни стаи, общо помещение, компютри, проектор, абе, каквото се сетиш). Директорът ме посреща с "Добре дошъл" на чист български, а децата почват да ми махат още от коридора. Оказа се, че от една седмица са се подготвяли за моята визита! Хлапетата ми се покланят, всяко едно се представя учтиво на японски. Аз правя същото и им пускам презентацията си за България (нямам възможност да я кача тук, но ще кажа само, че главни герои са Хитър Петър и магаренцето Марко, ако някой иска да я види, ще му пратя линк). Смятам, че децата бяха най-много впечатлени от филмчето за киселото мляко, както и от танца на ансамбъл "Филип Кутев" (то си е впечатляващо и за мен).
След презентацията следват въпроси относно мен и България, които са си типично детски: Има ли духове в България?(иска ми се да посоча всичките продали гласовете си хорица) Какво ядем? (чипс и МакДоналдс) Какво спортуваме? (тенис на маса с покривка) Кой е най-известният ни певец и каква е модата? (певиците с лично име и силикона) Какви са ни дивите животни? (няма ги) Какви игри играят децата в България? (плейстейшън и Wii). Все пак, старая се да представя страната ни в най-добра светлина, дано съм успял.
Следва правене на "мочи". Това са сладки от оризово тесто, което се приготвя като биете варен ориз с дървен чук докато. После, аз и облечените в престилки деца го разтегляме и слагаме вътре сладък боб (никак не е зле!). Време за обяд!
Децата почистват сами (!) залата от правенето на сладките, подреждат сами масите и столчетата (!), слагат бели престилки, шапки и маски (!) и организирано сервират обяда сами (!!!). След като отбелязах пред техния учител, че това е невероятно, той заяви, че в Япония децата ги карат да поемат отговорност и да участват дейно в групата още от най-ранна възраст. Определено има какво да научим от тях... След спагетите "удон", хлапетата отново разчистват всичко сами. Следва време за игра.
Нека да отворя дума и за самите деца - изключително усмихнати и възпитани, хвърчат около мен като пеперудки. Оказа се, че съм първият бял човек, когото виждат на живо! Това може би обяснява и техния ентусиазъм. Освен това, покрай тях аз съм като великан и всички искат да ме прегръщат и да ги вдигам във въздуха. Отиваме в спортния салон, който въпреки студа отвън се загрява само за пет минути. Играем японски игри, като "Остави Кърпата зад Седналото Дете и Бягай", Стражари и Апаши, Убиец (с карти) и Опашки (трябва да дръпнеш платнената опашка на другарчето). Тук проумявам, че децата си остават деца, независимо дали са япончета или българчета. Все пак, трябва да отбележа, че нито едно от децата не мрънка, не се контузи, не се сби или не се разкрещя. Всички бяха безкрайно задружни. Прибират си нещата и тръгваме към залата, където ще е Сбогуването. Пиша го с главна буква, тъй като за тези няколко часа наистина се сприятелих с хлапетата и ми беше малко тъжно, че си тръгвам. Децата бяха страхотни и много се трогнах, когато ми подариха свои рисунки и картичка с оригами. Аз им подарих чай от рози, който много зарадва всички.
Следват речи от директора и учителя, общи снимки (приложени) и автографи. Точно така, около десет минути се разписвам на всички с кратко пожелание на български. Чувствам се като холивудска звезда (без наркотиците, но и без парите), но не забравям, че за тях съм наистина нещо ново и специално (голям и бял). Взимаме си сбогом под дъжда и ме връщат обратно пред рейса.
Смело мога да заявя, че тези два дена бяха едни от най-хубавите ми в Япония досега. Видях, ядох и усетих много нови неща, но по важното е, че намерих нови приятели (финландеца е супер пич!) и за първи път почнах да разбирам защо японците са такива, каквито са. Техните хлапета си бяха същите като нашите на същата възраст, но вече показваха черти, които като възрастни ние, българите, в голяма степен не притежаваме - любезност, задружност и сговорчивост. Дали това се дължи на японското възпитание, на гените или на сушито? Някой ден ще разбера...
Винаги съм смятал, че единственият начин да оцелеем във времената на хаотичната глобализация, е като опознаем света през очите на други култури, освен нашата собствена.
