Да тропнем хорце по японски

японска есен и езеро

Третата седмица в Сапоро минава добре. Лекциите са интересни, а времето невероятно! Никога не съм виждал такава есен - листата си променят цвета направо пред очите ти! Жълто, зелено и червено са цветовете през тези дни. Направо се молиш зимата никога да не идва, а гъските да си останат в езерцето (за радост на Тони Сопрано)! Дотук с лирическите отклонения! В петък - сериозно парти с интернационални студенти, японско уиски (никак не-лошо) и кореец на име Сън-чо :)))

Събота - махмурлук. Неделя - World Fair в Ишикари!

чаена церемония със сънчо-сан

Според предварителните разговори с Акеми сан (свързвам се с нея чрез флайерчето за фестивала) трябва да представя България на жителите на градчето, което се намира на около 30 км от Сапоро. Целта - фъндрейзинг за децата във Виетнам. Нямам нито флаг, нито нещо българско за ядене с мен, а и ме мързи да правя постери, но решавам да импровизирам. Акеми поръчва български чай и сладко от рози по интернет (трябва да разбера от къде!), а аз приготвям няколко youtube клипчета и хайлайта на вечерта - 12 минутен хоро-микс (Славка Калчева и безкрайни тракийски мелодии).

канадците

Под проливен дъжд, хващам организирания от фестивала бус в 9 сутринта и в 9:30 сме в Ишикари. След радушен прием се разпределяме по масите (тоест щандовете). Има още няколко нации, които си нареждат нещата - китайците са подготвили някаква игра с нещо с пера, което подритваш; канадците имат повече знамена от хора и двама облечени като хокеисти мъжаги, които събират очите на японските организатори; Матео от Италия (който е супер пичага и заклет фен на Лече (след 3:4 от Милан)) е подготвил някаква италианска игра, който никой не разбра; трите рускини са отворили сергия като пред "Александър Невски", покрита със спомени от СССР (ярко впечатление правят куклите Чибурашка...); тайландци и корейци са приготвили тежка трапеза, а един изрод от Замбия си танцуваше още с влизането (и той се оказа свестен).

аз, шоко и матео

Щандът на Република България е закован между братска Русия (каква изненада!) и около 15 тайландци и техните манджи. Получавам малко, разпечатано знаменце, погрешно написани поздрави на български (поправям ги с маркер) и две японки - Шоко и Рейна. Не, няма да ги карам към Нова Загора да берят лозята, а ще ми помагат (правят чай, носят вода и се усмихват любезно на посетителите(за това - след малко)). 

културни японски танци

Оправяме щанда (не че има какво много да му се оправя, но все пак съм включил лаптопа!) и отиваме да хапваме вкусните манджи на тукашните лелки-доброволки. Не съм снимал нищо, което значи, че сте го виждали вече или пък наистина не си е заслужавало. Минаваме бързо на следващото мероприятие (наред с калиграфията и сгъването на хартиени лебедчета. моят красавец единодушно зае последно място на конкурса по оригами) - чаена церемония!!

Леко претупана заради многото желаещи, но все пак поднесена от достопочтени дами с много финес в изискана японска обстановка. Чаят е горчив и врящ, но все пак си заслужава!

с моите страхотни помощнички

Пристигат и посетителите, дърпани от малки японски ръчички, които напират към щандовете на чужденците. Не, виждали са бял човек и преди (поне повечето), но има награда за първите хлапета, които успеят да съберат подписи от нас. Пропускам подписите, усмивките, наливането на чай, яденето на сладко от рози и не многото посетители пред българския щанд (за сведение - рускините са направили индустриално количество блини!), а се спирам на моите две помощнички. Макар да нямат нищо общо с България (все още! гроздоберът пак ще дойде, а картофите не се прекопават сами), и двете полагат неимоверни усилия да свършат всичко перфектно! 

Било то посрещане на гостите, наливане на чай или просто усмихване, мъничките японки (както и всички японци, които съм срещал досега) вършат всичко с изключително старание и сериозност! Сякаш съм им поверил най-важната, отговорна и престижна работа на света. Нещо, което забелязваш навсякъде тук - от чистачката на тоалетните, лелката в стола, работникът на улицата, събирачите на листа и персоналът в магазина - всички са вечно усмихнати, вечно доволни и сякаш вечно щастливи, че имат привилегията да избършат пишканото около писоарите. Никога няма да ги стигнем в това отношение!

мерси, шоко-сан!

Ще се спра на два момента от представянето на България в Ишикари. Първо, до мен се спря японско семейство с три деца, а майката на чист български ме попита дали съм от България. Оказа се, че Йоко е била година и половина в Сливен (!!) като доброволец за работа с деца с увреждания! Никога не съм се трогвал повече през последните месеци, отколкото от този три минутен разговор на български с усмихната японка, която не спря да ми обяснява колко харесва България и колко хубави спомени има от времето в Сливен (!!!!!!). 

с човека - панда

Тук е време и да споменем за културната част на фестивала. Освен щандовете за калиграфия и грозни лебеди, има и шоу програма (в която след малко ще вземе участие и ваш Даниелчо). Започваме с японски танци с барабани, в които скоро се включваме и ние (т.е., чужденците). Погледнете видеото по-долу, защото смятам, че коментарът е излишен. Минаваме през безумна китайска игра с подритване, странен тайландски танц, безумна италианска викторина, шотландско-американски опит за комедийно шоу (неуспешен) и български хора!

с японски регге-диджей

След бърз инструктаж на фона на 100 каба гайди и пред погледа на нашите (които могат да ме следят по Скайп през пуснатия лаптоп), тълпата японски и чуждестранни доброволци се понася с несигурни стъпки под звуците на Бяла Роза и моя хоровод. Отначало им е смешно и забавно, някои искат дори да танцуваме по-бързо. Ок, няма проблеми! Затегнете коланите! Ритъма се засилва, скоро кака Славка е заменена от бързи тракийски ритми, а аз повеждам хорото покрай столове, маси, хора, танцуващи и зяпачи в едно нескончаемо тържество на българския фолклор! След 8-мата минута вече се уморяват, а след 12-тата, когато свършва хорото, всичките около 40 доброволци са изплезили език! Също така пляскат, защото изпитанието е свършило, а освен това подозирам и че им е харесало (особено на Йоко, която дойде да ме поздрави след това, но снимките ги чакаме!).

Програмата приключва, събираме масите и щандовете, хората се разотиват, а ние се качваме в рейса. Искрено се надявам, че хората от това забутано японско градче днес са свързали България не с киселото мляко, Котоошу, сладкото от рози или чаят от мента, а с уникалния ритъм на нашите танци, с неповторимата енергия на българското хоро. И съм убеден, че много от тях (особено децата) няма да забравят подскачащия, около 100 килограмов българин и хубавата музика; че някой ден ще поискат да научат повече за нашата родина и ще поискат да повадят картофи с усмивка на лице.  

Какво да правим по време на заметресение?

снимка с пожарната

Какво да правим по време на заметресение? Добър въпрос. Молете се! И се скрийте под масата...

Това ни научиха в Disaster Prevention Center Sapporo през уикенда.

На мероприятието се появиха няколко японки, предостатъчно китайци и корейци, един българин (аз) и един много странен швед. Въпреки дъжда и махмурлука успях да се занеса до университета, което си е силно начало на деня (:

Пристигаме с метрото (което, между другото прилича малко на това в Париж, само дето хората наистина се редят на спретнати колони и си чакат реда, а не нахлуват с лакти), което в неработни дни предлага целодневни билетчета за по 500 йени.

не се шегувам за чадърите!

Първа импресия: гардероб за чадъри! За да не ти го свие някой и същевременно да не извадиш нечие око, просто си го заключваш! Гениално! Вътре: огромна пожарна! Не можеш да я подкараш или да пуснеш маркуча, но и снимката върши (почти) същата работа.

Разделят ни на групи (аз с две японки и шведа) и ни пускат в една обзаведена стая/кухня, която е окачена в друга стая - ще симулираме земетресение! Kратко указание: щом почне да се клати, мятате се под масата и слагате възглавничката от столчето върху главата, току виж ви паднало нещо. Спре ли да клати, бързо гасите газовия котлон и бойлера (да не стане пожар), отваряте врата и я подпирате със стол (да не блокира) и се връщате под масата (да си доиграете белота! (добре де, да няма вторични трусове)). Чакате малко, изпълзявате отдолу. Гасите бушона и хуквате по стълбите надолу. Готово! Всички сте живи и здрави пред блока и отивате за бири!

Питат ни каква степен искаме. 7-ма! Като ще е гарга, да е рошава! Шведа отказа. Сядаме и експеримента започва. Какво се случи?

стая за земетресения

Смеем се. Лафим. Пак се смеем. Почва да клати. Смехът секва. За тези от вас, които (надявам се) никога няма да преживеят 7-ма степен по Рихтер: брутално е! Не можеш дори да помръднеш, като хипнотизиран си! Въпреки указанията, с мъка успяваме да се набутаме с двете японки под масата (виж видеото), хващаме по една възглавничка и чакаме да спре клатенето. Наистина е страшно! Спира, изпълзяваме отдолу, гасим печката и бойлера, застопоряваме вратата и обратно под масата. Няма вторични трусове, гасим бушона и приключваме.

За тези от вас, които искат да преживеят 7-ма степен по Рихтер, чакам ви в Япония! Средно, веднъж на 10 години се случва...

стая за пожари

стая за мокрене

Преминаваме към третото упражение (гасенето на виртуален пожар с пожарогасители, пълни с вода го пропускаме - нищо особенно, освен че сме доста мокри след това). Двуетажна сграда с фалшив дим, симулиращ пожар. Ако ви се случи да трябва да се измъквате от такова място, помнете - мокра кърпа или поне дреха пред устата, иначе ви е спукана работата! Освен това трябва да се придвижвате клекнали (димът е по-малко плътен близо до земята) и да слизате стълбите на заден ход. Определено е доста шашкащо, защото димът, макар и изкуствен, те задушава леко. Нищо не виждаш и първите три стаи ги припълзяваме с опипване. Малко е сложно и с отварянето на вратите, но в крайна сметка се измъкваме живи (очевидно, де :)).


Като цяло, доста полезно мероприятие. Според мен, и в Европа (в частност България) трябва да има подобни съоръжения. Повишават ти шансовете за оцеляване поне с 50%. Все пак, дано не се налага да прилагам наученото! :)

Първа седмица в Хокудай. Първи махмурлук.

Едно от красивите места на кампуса

Първата седмица в Хокудай мина доста бързо. Университетът определено е едно от най-интересните места в Саппоро. Основан през 19 век, той прилича повече на провинциално английско имение, отколкото на университет. Зеленина и вековни дървета, в комбинация с прилежно поддържаните полянки те карат да очакваш всеки момент появяването на иконома с чашата чай. Две бучки, Джони!

Създаден като агрокултурен център, Хокудай все още си има свой експериментален център, от който лъха носталгична миризма на кравешки фъшкии. Всичко това на фона на небостъргачите в далечината! 

Стари сгради в колониален стил се преплитат с бетонни кубове, създавайки (поне лично за мен!) един от най-красивите кампуси на които съм бил. 

Лекциите са пръснати навякъде в университета, така че трябва да бързаш доста, за да стигнеш навреме. Отделно, всички часове започват по едно и също време: 8:45-10:15, 10:30-12:00, 13:00-14:30 и т.н. Общо взето, чувствам се малко като на училище. Все едно съм се върнал обратно в Колежа. Даже снощи сънувах как Ваня Димова ме изпитва на "Под Игото"...

Старият факултет

Апропо училище, имам и домашни... Не съм вярвал, че на 28 години ще върша такива неща, но това е поредното доказателство за това, колко е непридвидим живота... Курсът по японски е на прилично ниво, само китайци, корейци и тук-там някой белокож за цвят. Поне всеки ден се занимавам с нещо! Лекциите ми в момента са на английски, но трябва да кажа, че нивото е доста по-ниско, отколкото в LMU! Това се държи според мен на три причини. Първо - английските лекции тук като цяло имат по-общ характер. Отделно, че самите професори предпочитат материала да се предава по-бавно, отколкото да има изоставащи, докато в Германия е точно обратното. Разбира се, тук трябва и да спомена, че Ludwig-Maximilan-Universität е едно от най-коравите места за изучаване на икономика. 

Факултетът по Икономика

Общото между лекциите и курса по японски са ужасно неудобните чинове и столове! Те са много малки, с преграда за краката. Изпитваш постоянното чувство, че седиш в сандък!

Друго странно явление: липсата на интерес от страна на японските студенти да посещават лекции на английски. Така, Advanced Foreign Trade Policy и Labor Economics бяха просто отменени, защото бяхме трима (петима) души! 

Крави и пилета, зад тях - небостъргачи

Хубавото на университета е, че те запознава с доста нови хора. Така срещнах и Павел, който е в моето общежитие и е от Полша. Не го оправдавам с това, но е пълен простак, обича да пийва и да говори глупости. С други думи, веднага се харесахме. Снощи бяхме с него, още двама поляка, англичанин и двама финландци в Сусукино. Не, това не е местното кино "Москва", а огромен парти квартал, пълен с чужденци, заведения и много, ама наистина много неонови светлини. Първо в St. James Wood's, после TK6 (страшен бар между другото). Бирата супер, цените - също! 7,50 евро за си е доста сериозна цена за прежаднелия гайджин.

Япония е раят за пушачите! Навсякъде се пуши, а и за първи път виждам някой да припалва в "Макдоналдс" (добре де, не е за първи път! само, че в първия случай залитащият младеж беше изведен бързо навън, а тук поднесоха пепелника на застаряващия бизнесмен с поклон). Само че, в целия център е забранено да се пуши и да се върви едновременно (нямам никаква представа защо!)! 

Бирата Сапоро е 一番

Тук е мястото да отворя и дума за нашата компания. Докато с поляците, които са от нашата черга и не се срамуват да си пийнат, е доста весело, както и с англичанина (според мен, потомствен алкохолик), то пиенето с финландците е все едно да се черпиш с гробари. Ужасно депресивни са! Никаква емоция, никакво лафче, все едно си пиеш с огледалото! (вероятно с него ще е по-забавно...)

Прибираме се след 50 евро върешно, довършваме бутилката уиски с Павел (забравих да спомена, че я започнахме преди да тръгнем) и хоп по леглата!

Краят на първата седмица в университета определено е доста по-оптимистичен :)

Отару / Луд с мегафон / Първа седмица

без коментар

Първата седмица в Япония се очертава да завърши с екскурзия! В неделя сутринта тръгваме с Джо към Отару. Това градче се намира на около половин час с влак от Сапоро и е пристанището на този пети по големина японски град. Навремето Отару е бил дори по-голям от Сапоро, но след ресторацията Мейджи, нещата се променят.

Стигаме до централната гара на Отару, като билета е струвал само по 1200 йени в двете посоки. Честно казано, няма много какво да се гледа тук, но при двайсет градуса навън ми се ще да видя малко повече от Хокайдо преди да почнат студовете. Отделно, че и ми е залипсвало морето...

малко канали

След 10 минути ходене, стигаме до Каналът на Отару, който не би впечатлил никого, посетил Венеция или поне Перловската река. Това не пречи да се превърне в забележителност, окупирана от няколко рейса японски туристи и продавачи на дрънкулки. Купувам три картички, правим по една снимка и тръгваме покрай кейовете. По пътя набелязвам бирария с немска бира, ще я посетим по-късно.

на вълнолома

Фрашкано е с рибари, мало и голямо мята въдици, а който не лови - прави нещо на грил. Хващат само сардинки, ака 鰯(и то никак не лоши) и то на бейби-скариди... Пробиваме си път към вълнолома, който е доста впечатляващ - пристанището на Отару гледа към север! Само си представете тези нежни сибирски ветрове, рошещи игриво перчемите на местните рибари... И същите рибари, завързани за стълбовете, за да не ги отвее милувката на Японско море... Впрочем, изненадващо или не, водата е доста топла - успявам да я пипна след доста катерене.

stop! beer time

Тръгваме наобратно, където намираме наблеязаната кръчма, предлагаща Otaru Beer. На входа ни посреща баварска музика, всичко е синьо и бяло, има Weißbier i Würstl, направо си в Hofbäukeller, но всички са японци (без мен и Джо!), никой не говори немски и бакшиша не е задължителен! Освен това и цените са си доста солени... Поръчваме по една бира (Октоберфест спешъл) - за мен голяма, за Джо - детска. Докато си я ближе, вече съм на Weißbier-а, който не е съвсем като немския, но става. Поръчвам картофи и вурстче (само едно!) със зеле. Мезя и от картофките на колегата, който искренно се впечатлява, когато викам и един пилз (впрочем, най-доброто в заведението). Само така можем да им вземе страха на жълтите!

Плащам около 40 евро за цялото удоволствие. Струваше си. Пак се чувствам бял човек! :)

По пътя на обратно си цъкам новия телефон - пак HTC, но този път EVO. Малко е странен, няма сим-карта и мога да го ползвам само в Япония. Ще му мисля после, как ще го разкарам... За това, че имам двугодишен договор за по 50 евро на месец, ми подариха вчера и един таблет на Samsung (не, не еGalaxy Tab) и ваучер за 2000 йени, с който си купих бързовар за спагетките.

zen in japan

Всъщност, може би трябва да отделя малко повече внимание на закупуването на телефона и по-специално, на невъобразимия шум, който вдигат японските продавачи! Представете си битака, а на него цигани, турци и селяни крещят с пълно гърло на фона на звънчетата на пасящите кози/крави и Сашка Васева за акомпанимент. Подобна своебразна какафония изживях и аз, с малкото изключение, че нито продавачите на битака, нито Сашка Васева някога са ми крещяли в ухото по мегафон...

хипер-шарения

Това отделно, но отново се сблъскас със стария проблем - този проклет английски! Добре, че този път Секи-сан ни превеждаше. След доста дискусии и обяснения подписвам договор, който ще е готов след около два часа (оказаха се три!). Докато Джо и Секи оправят неговите бакии (впрочем, Джо дойде доста пийнал след обяд с приятел от Лаос), отивам да разглеждам магазина.

как се привличат клиенти 

Определено впечатлява! Техниката е невероятна, има супер-извратени джунджурии, цените на които не им отстъпват по нищо... Вероятно се замотавам прекалено дълго, защото от Джо и Секи няма следа. Мотая се още час, а после, на английско-японски, с непрекъснати "ъ?" и "а?" (не забравяйте фоновия шум! този, ненормалника с мегафона и аз не съм го забравил!), си прибирам телефона и подаръците и - воала! Вече можете да ме намерите на +819075181654.

Лек очерк на първата ми седмица тук: трудно начало, но нещата се нормализираха. Чакам да започне семестъра, за да се запозная с още хора. По този повод, благодаря на наште, на Ани, на Джо, на двете японки и на всички, които ми помогнаха да изкарам тези първи седем дена сам, накрая на света :)

Много се отплеснах, отивам да пресирам китайците в борбата за пералните машини. Нямат никакъв шанс!

Колко можеш да напазаруваш за 30€ в Япония (ден 4 и 5)

Малко по малко влизам в час с живота в Япония.

хммммм... 

След вчерашната среща с Нахо-сан, съм доста по-навътре в нещата. Нахо е висока около 1,70 японка (доста на фона на околните), приятно симпатична и най-важното - говори отлично английски! Била е в Тайван и във Финландия, а сега завършва магистратура в Хокудай (впрочем, така ми се казва университета). Успокой ме, че наемите около университета не са толкова високи. Това е добре, защото само след пет дена тук се дразня на гнусните китайци, които не си пускат тоалетната и си храчат на воля в мивките. Къпя се с джапанки, защото всичко е в косми под душовете, а вероятно и в гъбички... Да не обобщавам и положението в кухните, където половината от приготвените манджи аха-аха за излаят... Бррррр...

may I accept your waste, please?

Тук е мястото да вметна и едно параграфче за тоалетните в Япония. Има два вида - или хипер модерни, дето ти предсказват курсовете на акциите, или тип клозетни. Без майтап! Продълговат овал върху който клякаш, с малка преграда в предната част. За лош късмет, никой не ти казва преди това коя част е предната, т.е. на къде трябва да седнеш... А горко ти ако не уцелиш овалчето, четка няма... Ще е правилно да предположа, че не един заблуден 外人 (гайджин: букв. чужденец, всеки който не е от наш'те) е брал сериозен срам в традиционните японски ресторанти... Слава богу, в общежитието не се налага да клечим като квачка върху полог - имаме от модерничките. Не предсказват акциите, но все пак предлагат екстри, които хич не са за подценяване - първо, седалката е винаги приятно затоплена (и то не от китаеца преди теб!). Второ, изпускат приятна миризма на зюмбюлчета през няколко минути. Разбира се, притежават и свойството да пускат деликатна струйка вода, която да ви измие дупето. Тук отново подозирам, че някой мой гайджин-събрат е останал доста изненадан, докато е бъзикал многото копчета от страни на седалката...   

бираааааааа

Да се върнем обаче на разговора с Нахо. Освен цялата полезна информация, вече знам и откъде да пазарувам в малко по-нормални супермаркети. Тук всяка пресечка си има по малко магазинче, по правило част от голяма верига, като 7/11, например. Вътре има всичко за забързания бизнесмен, но нито помен от плод или зеленчук (ако си спомняте някой от предишните постове, тях открих в банката). Със задължителна, при това доста стабилна, надценка.

Днес с Джо решихме да скочим до там. На около два километра от университета открихме въпросния супермаркет. Влизаме вътре. Изобилие! Плодове! Зеленчуци! Малки разфасовки! Точно така! Запознавам ви с още една особенност на японския потребител - всеки продукт трябва задължително да е в най-минималистичната разфасовка. Видях бири в кенче от по 100 мл. (Oktoberfest, ich vermisse dich!!!). Банани по пет броя. Три праскови. Сладкиши и бонбонки, всички опаковани по отделно, по един много стилен и същевременно разсипнически начин, толкова характерен за тази част на света. Подозирам дори, че не е нужно продукта, който предлагате на японския пазар да е нещо особенно. Достатъчно е да го пробутате в шарени опаковки с идиотски анимационни герой на безбожно висока цена и в разфасовка от 15 грама...

ブルガリア・ヨグルと или български йогурт е едно от нещата, който ми разтупват сърцето на този край на света. Доста е вкусен, а и подозирам, че не са го блъскали с нишесте за по-бързи печалби... Взимам три такива, помагам на отчаяния Джо да разбере кое е олито за готвене и към касата!

като за 34€...

За около 34 (!!!!!) евро успявам да закупя следните продукти:
* два литра минерална вода "Сънтори"
* пандишпанен хляб
* бира "Сапоро", 660 мл. в бутилката (браво, да го духат минималистите!)
* две големи круши
* пет червени ябълки
* споменатите три кисели млека
* малко японски сливи
* клечки за уши
* солети

За човек, прекарал последните девет години от живота си, пазарувайки в места като Pennymarkt и Aldi, това си е направо пладнешки обир! Май ще се яде навън...

Замъкваме торбите на три километра обратно до общежитието. Ще ходим на бар. Джо ме съботира - трябвало да става рано. Утре ще го карам да черпи. Явно днеска ще се пише блог...

Ден трети: Как се взима телефонен номер в Япония. Нощна разходка из Саппоро

Акане, топъл душ и бръснене са мъжката алтернатива на спа процедура. Няма по-добър начин да ти тръгне денят! (е, има, но не и в този момент...). Оправям се, импровизирана закуска и хоп - към университета.

само зеленото не разбрах какво е

Добра новина - кемпуса е на 10 мин пеша, факултета ми - на 15, а до мензата и езиковия курс тури още 5. Там (при курса, не в лафката!) държа тест по японски, умерено труден. Само китайци в стаята. Лошо. Дано все има някой друг европеец. Пробвам и лафката. Храната е малко странна, но вкусна. Ям рибешки топки с ориз и салата, супа Мисо и нещо, което така и не разбрах какво е.

най-известната японска група

Отивам за телефон/сим карта. След малко разпитване на Sapporo Station намирам офиса на Soft Bank, един от големите gsm-оператори в Япония. Питам ги дали говорят английски. Йок. Смутена японка ме моли да седна и да изчакам. След около 10 минути трескаво набиране ми подава слушалката с поклон. Женски глас. От централата в Токио (!). Обяснява ми, че моят телефон не може да работи с японска карта. Трябва ми нов. iPhone + договор и мобилен интернет - около 6000 йени на месец (60 еврака по днешния курс). Д-о-в-и-ж-д-а-н-е!

Пробвам конкуренцията при Docomo. Смутена японка ме моли да седна и да изчакам. След около 10 минути трескаво набиране ми подава слушалката с поклон. Мъжки глас. От централата в Токио (!!!!!). Обяснява ми, че моят телефон не може да работи с японска карта. Трябва ми нов. Galaxy S II + договор и мобилен интернет - около 9000 йени на месец (90 евро). Сега всички заедно: Д-о-в-и-ж-д-а-н-е! 

дори в техния М-тел е шарения

Оставям развръзката с мобилните оператори за друг път и отивам да се срещна с професор Такай, около 45 годишен, нисичък, но усмихнат. Запознаваме се, обяснява ми за курсовете, които мога да посещавам - слава богу, всички са на английски! Подарявам му шишенце с гюлова ракия, чай от рози и книжка за България. На четивото май най-много се зарадва, което не говори добре за него.

колко ли саке мога да изпия???

Предлага ми да държа изпит през януари и да започна докторската си работа през следващия семестър. Казвам му, че ще си помисля, но вероятно ще откажа. Не съм убеден, че ще издържа три години тук. Все пак, оставям си вратичка... Пита ме, кога ще идва жена ми. Явно всички са решили, че съм женен. Обяснявам му и той се изчервява от неудобство. Влиза моят съпортер - Нахо Сусеки. Всъщност е съпортърка, с приятна външност, малък нос, с червеникава коса (явно всички японци до към 30 години предпочитат този цвят). Лафим малко, отиваме на семинара, само японци и двама пича от Африка, които изглеждат не на място като градинско джудже в леген. Представям се и се прибирам към нас, все още клатейки се от джет лега.

среща с Бавария

Прихващам Джо и го замъквам да видим центъра. Определено е доста приятно, карета с градинки, кметството, малко подобие на Айфелова кула (има ги във всеки японски град, не ме питайте защо...), най-старата часовникова кула в страната (описания за града - малко по-натам!). Ядем нещо набързо. Чувам се с наште. Хайде по леглата. Утре ме чака среща с Нахо.

Административни клопки

Няма по-объркана административна система от японската. Създадена да смачка белия човечец, дошъл така нахално в земята на боговете, тя е самото съвършенство - допълнително нужни документи, дълго чакане и още по-дълги срокове на издаване, празни погледи и потни мишници. Българските колеги от НОЙ и НАП могат само да се поучат - никой няма да ги безпокой. Защо?

Първо - и логично! - всичко е на японски, нещо, което до този момент видимо ме обърква.

всяка бира за 350 йени
дали имат ариана?

Второ - всичко е ужасно сложно! На втория ден се срещнахме отново със Шихоми-сан, която заедно с Джо ни закара на другия край на града за да се регистрираме като чужденци. След попълване на безброй и наглед безсмислени документи (кой е глава на Вашето семейство?), ни връчиха разпечатано листче, с което трябва да си вземем Alien ID-картата след около две седмици. След още толкова бумащина подадохме и заявление за здравна застраховка. Оттам напред към банката! Преди това ще трябва да минем през 百円ショープ, т.е. магазин за 100 йени, откъдето за около десет евро ставам горд притежател на две чаши, комплект прибори, пластмасови чиниики и тънки, метални закачалки... Вече можем да продължим.

Трето - критерият при избирането на държавни служители в Япония задължително включва НЕ владеенето на дори думичка английски език. Явно при теста за приемане, на въпроса "Do you speak English?", трябва да гледаш тъпо и да броиш пукнатините на тавана. Впоследствие се оказа, че и фирмените служители са рекрутвани по този изпитан метод. Служителите в JP (японската пощенска банка) не бяха изключение. Освен банка, JP съвместява и дейността на поща и на плод и зеленчук (без майтап, за пръв път виждам картофи и тикви в поща/банка). Само посредством вещата намеса на Шихоми вече имаме банкова сметка в йени, банкова книжка с неясно предназначение и предстояща да пристигне Cash card, с която никъде не можеш да плаща, а както имплементира името - само да теглиш пари.

метро спирка по японски

Приключихме доволно тази част и скочихме да ядем до мензата на университета (за самия университет малко по-натам). За около осем евро получих пиле върху ориз, 200 гр. салата и купичка Miso супа. Бляк. Това с храната вече видимо ме притеснява - абсолютно никъде не се продават плодове (като изключим единично опакованите, струващи едно евро бананчета), във мъничките денонощни магазини има само гадости, въобще, нещата отиват на слабеене. Дабъл бляк. Отделно, че от както съм тук се опитвам да намеря някакъв нормален, зелен студен чай, но до този момент всичко има вкус на йод със зелева вода. Трипъл бляк.

Прибирам се. Душ. Лаф с Джо за икономическия кръстопът на Лаос (те въобще произвеждат ли нещо? Джо не можа да отговори...). Отново малко депресии и хайде в леглото. (П.С. във видеото можете да ми видите дупката)

Кълчър шок Vol. 1 (ден 1)

Кълчър шок.

Никога не съм си представял, че може да ми се случи.

Е, случва се. И те халосва като пневматичен чук - желатин. Тоест, разплесква те по стените, зелено желе се смъква бавно надолу, а зрънцата грозде треперят като сешоар в аквариум.

общежитието на北８西２

Докато посрещача ни Кийву (нахакано японче с червена коса и мастилено петно на гъза) ни кара от летището към града с най-бавния влак в мултивселената, се запознавам с Джо. Той е от Лаос, доста грозен и се казва по съвсем различен начин, но сам ми предлага да му викам така. Женен е, чака жена си и също като мен е 留学生, т.е. research student по икономика, когото японската държава ще издържа година и половина. Та с Джо веднага се харесахме. Той обясни, че пие, само като пуши, а аз - обратното. Сега е един етаж над мен и май ще е весело.

ха познайте на кой са най-големите

Стигаме Саппоро стейшън, мъкнем куфарите, а дебилният ни посрещач даже не си прави труда да поеме торбичката с нещата от Duty Free-то. По-добре да не шари там.Стигаме общежитието.

Нищо особенно, но докато чакаме мотаещия се портиер да отвори, шок! Във фоайето монтирано дюшеме, под което са събути всички обувки, а за гостите има чехлички. За обувките - специално шкафче.

Мияги-сан (портиерът) обяснява правилата на общежитието: за около 250 евро на месец имаш правото да:
...нямаш гости от женски род. Никога!
...помолиш гостите си от мъжки пол да напуснат преди 22:00.
...ползваш обща кухня с всички, а банята, тоалетните и пералните с всички китайци на етажа.
...живееш в непочистена, 10 квадратни метра с прозорец (!).

цели три се събраха!

Как да не се въодушевиш от тази оферта! Подписвам всички неща, връчват ми отваряща-всички-врати-без входната-много-скъпа-при-губене-магнитна-карта и връзка ключове за всичко останало. Пристига Секи-сан, мятаме багажа и тримата с Джо отиваме да изследваме града.

След на пръв поглед безкраен път, стигаме университета. Запознаване с доста приятната Ито-сан. Разглеждане. Снимки. Депресия. Все още нито един бял човек (първия ще го видя чак след два дена)! Айде пак шок! 5 часа. Някой гаси тока. Става тъмно като във ватен чорап. С Джо огладняваме, казваме чао на Секи и отиваме да търсиме разклонители, адаптери, нещо за чистенето на моята гнусна стая, и разбира се - МАНДЖА!!!!

китайските тоалетни

Тези от вас, които ме познават добре, знаят колко се изнервям, като съм нерешително гладен... Бях готов да стоваря спреведливия си гняв като голям, бял годзила, задето не са сложили будки за ядене на всеки ъгъл (да се поучат от немците!). Една усмихната лелка, продаваща нещо като банички за по 200 йени предотвратява нова трагедия, по-страшна от тази във Фукушима...

Търсим адаптери с Джо. Магазинче с неуверени продавачи. Ако ще пазарувате в Япония, без да знаете японски - никога, ама НИКОГА не питате някого дали говори английски!!! Ако го сторите, той ще каже - не, много съжалява! Хващате го директно за яката, питате го, той се побърква от напрежение, търчи да открие някой, който говори този дяволски език, връща се запъхтян с още по-притеснен колега. Бедният човечец няма това, което търси (японски адаптер за европейско захранване), но ни завежда (!) до друг магазин на около 300 метра (!), където друг притеснен продавач ни прехвърля към колега. С див късмет намираме това което ни трябва. Айде чао!

Губене. Намиране. Прибиране. Чистене. Багаж. Тормозене на близки и роднини с депресии. Душ при китайците. Две глътки ракия. Валериан. Сън. До утре

От летище на летище, от самолет на самолет

Въпреки, че съм изкарал почти девет години в Германия, всяко напускане на България ми е било тъжно. Семейството ми, приятелите ми и много от най-хубавите ми спомени са у дома.

Този път всичко тръгва спокойно.

татко с марли

Багаж. Обяд във Villa Park. Сбогуване с Марли и прегръдка с Ани. Последни бири с Теди и Ясен. Вечеря. Лягане. Ставане в 03:45. Летище. Опаковане на багаж. Приятна изненада. Леля ми и братовчедите ми ме посрещат. Безпроблемно чекиране на 48.9 кг багаж. Плейбой, FourFourTwo и Максим от будката. Прегръдки и сбогуване. Сълзи в очите, но не повече от друг път. Все пак ги има.

Проверка. Бординг. Самолет. Полет. Тишо от Варна, който е супер пичага (за това след малко). Кацане. Франкфурт.

ани с марли

Странно ми е да съм пак в Германия, особенно след времето с Ани и Марли в Мюнхен (за това - друг път). Всички говорят немски и да доста грозни. Впрочем, като си на някое международно летище, разбираш всъщност колко красиви хора сме ние, българите. Грозотии от всякакъв характер, все едно дошли от репетиция на статистите от Star Wars.

Пием бири с Тишо и неговите трима другаря, които се оказаха моряци, заминаващи групово за Нагоя. Парти са, така че след четвъртата бира, вурстчетата и веселите морски приключения, включващи Патая, повреден двигател, три месеца на котва, безмитен алкохол и постоянно сменящите се лодки с проститутки, шестчасовото висене на летището минава като разстройство през крачол.

Проверка. Терминал C. Две бутилки Jameson и малко сладки. Първи контакт с японски туристи.

с теди, диана и сливката

Тук спираме за малко. Веднага проличават някои национални характеристики. Питаш плешиващ чичка със зализан бретон колко алкохол можеш да внесеш в Япония. Блокаж. Шок - английски!!!
Чичката не знае. Но е любезен. В желанието си да бъде любезен, почва да тормози останалите туристи. Никой не знае. Не! Един литър! (после се оказа три бутилки, но затова после...)

Чакане. Самодоволни немски костюмари. Ще пътуват в първа/бизнес класа. Не с плебейте отзад. Има и защо да се радват. Airbus A380-800 е огромна алуминиева свиня, но в economy клас е тясно като в черво, а скоро става и мръсно като в кочина (дано съм в БГ да изядем прасето за Коледа!).

Тривиални запознанства. Две чаши червено вино. Филми на екранчето. Бира. Безвкусна храна. Коняк. Уиски. Учуден келнер-педераст. Още едно. Теснотия. От обяд става нощ. Келнера наистина е педераст, отказа да ми сипе. Уиски от запасите. Тоалетна.

Нова скоба. Японците или обичат да имитират, или се влият от другите, или искат да се изфукат.

Почвам да правя леки упражнения в празното пространство до тоалетните. Малко клякания, навеждания, ръце на кръста. Възрастен японец по чорапи решава, че това е точно това, от което има нужда и той. Малко клякания, навеждания, ръце на кръста. Леко прискърцване в ставите.

е какво да им напиша... поне не питаха за живака...

Дали под социален натиск или от реална нужда, японската част от пътниците в тази част на самолета преминава в концентрирано гърчене, подскачане и пъшкане. И после личния пример не значел нищо...

Теснотия. Неспокоен сън. Формуляри за пристигащите. Още по-безвкусна закуска. Кацане.

Нарита.

За тези от вас, които не са имали щастието да кацнат в Нарита, ще ви уплаша! Кацане на остров в Токийския залив. Безкрайна опашка от чакащи да им бъдат снимани отпечатъците потящи се чужденци. Хаос и анархия. Тези от вас, обаче, които са кацали там, знаят колко напред от нас са малките, непроницаеми япончета.

Взимане на 46 кг вакумиран багаж. Чекиране на полета за Саппоро. Смяна на пари. Преебан съм. Курса е паднал. Сменям 500 еврака и хайде пак. Проверка. Бординг. Бойнг 737. Летим над Фукушима. Мамка му, ей го - расте третият. Сън.

Будя се преди кацане. Бурно море, обградило девствени гори и непристъпни планини. Поезията настрана - това е първото приятно след повече от 24 ч. лашкане. Нека започваме!