Бизнес или феодализъм?

Как се прави бизнес в Япония?

обичайна гледка в метрото

Честно казано, все още не съм съвсем сигурен. Но съм убеден в едно - детайлите се правят в офиса, а сделката - на маса. Не на тази в конферентна зала III, в ресторанта, в караокето или в бара. На ядене, на пиене и на неангажиращи разговори. По този начин, залитащите, хилещите се и взаимно кланящи се през нощта японски бизнесмени не са си пропилели времето, а се социализирали. Защото именно взаимното опознаване е основният фактор в японския бизнес свят.

Нека да опиша следната ситуация - европейска (защо не българска?) фирма работи от години с даден доставчик, който в един момент вдига цените с 20%. Резултатът в 9 от 10 случая ще е нов доставчик. Същата ситуация, но в Япония. Резултатът - в 9 от 10 случая доставчикът ще си остане същия, въпреки високите цени. Обяснението на тази непонятна за нас концепция е много просто - двете компании работят заедно от много време, следователно са изградили взаимни връзки и приятелства. В този случай, тези връзки са много по-ценни от 20%. Печалбата може да е по-малка, но пък следващият доставчик не гарантира непременно същото качество, нито може да замести годините на доверие.

Затова, всеки който има намерение да прави бизнес с Япония, нека започне с официалното запознаване - разменянето на визитките. Именно визитката (мейши на японски) те прави това, което си - на всяка японска визитка подробно са описани фирмата, длъжността, контакти, а доста често - на задната страна има копие на английски или текст, даващ повече подробности за дейността на компанията. В страна, където името/фирмата/длъжността определят позицията в социалната йерархия, разменянето на визитките в тяхната функция на носител на тази информация си е важен ритуал! 

като по учебник

Първо, покланяте се, накланяйки торса си на около 45 градуса. Погледа следва поклона, не зяпайте човека отсреща. Ръцете - отстрани на тялото. Изваждате визитката от кейсчето, хващате я с две ръце с името напред и покланяйки се леко, я връчвате отсреща, където, след ответен лек поклон, вашата визитка е поета тържествено отново с две ръце. Вашият съвизитник ще разгледа предложената му карта с внимание и по всяка вероятност ще ви попита как правилно се произнася името ви. Излишно е да казвам, че и вие трябва да приемете неговата визитка по същия начин.

Важно! Не си я бутайте в задните джобове! Слагайки я в кейсче и прибирайки я близо до сърцето в левия джоб на сакото (ако сте дошли без костюм и вратовръзка в Япония, просто си губите времето! това си е задължителна корпоративна униформа, дори таксиджийте носят вратовръзки!), сигнализирате отсреща, че този контакт е особено важен за вас! По време на разговори/преговори, е напълно в реда на нещата да сложите визитката пред вас и деликатно да си припомняте името на настоящия си събеседник.

не се шегувам за такситата...

Както споменах в началото, бизнеса се прави извън офиса. Трябва да убедите вашия потенциален партньор, че може да се разбирате с него и извън света на парите. Всъщност, в Япония, където съществуват понятията "учи" (вътре) и "сото" (вън), всичко се дели на групи и кръгове. Да попаднете вътре в кръга е резултат на доверие, взаимна симпатия и доказана лоялност. Веднъж допуснати в групата, ще се радвате на пълното доверие и подкрепа на нейните членове. С други думи, покажете, че не се интересувате само от парите и сделката (за този прям американски модел няма почва в Азия), а от човека отсреща. 

Още нещо важно - при корпоративни срещи, изпратете човек, който да отговаря на позицията отсреща. С други думи, безсмислено е някой от вашите търговски представители да се пазари с японски CEO. Правилната йерархия гарантира равнопоставеност при преговорите.

След разговорите и запознанството, отивате на вечеря. Следва бар. Или караоке. После още един бар. Всички пиете и се смеете. Разказвате си забавни и неангажиращи неща. Ако някой счупи нещо или се издрайфа в ъгъла, се правите, че не се е случило нищо (впрочем, много любопитна японска черта). 

с г-жа Мейко, отдел "Туризъм", община Сапоро

Като цяло, най-младият член на компанията се грижи всички да имат пълни чаши. Традиционният японски обичай забранява да си наливате сам (т.е. любителите на "бутилка водка и чаша" са сбъркали страната). Спокойно, няма да останете трезвен - веднага щом чашата ви се изпразни, някой ще побърза да ви налее учтиво. Разбира се, не е лошо и вие да върнете услугата на вече воднисто гледащия колега. Пийте колкото ви се пие (или колкото ви налеят), никой няма да ви се сърди. Но не правете глупости и дори не си помисляйте да правите скандали - да загубиш "лице" е най-сигурният начин да провалите всичко безвъзвратно...

Вероятно вашите японски домакини ще поемат сметката (ако сте в България - не бъдете скръндзи! Няма по-лоша черта за японците - самураите са над парите, те са женска работа!). Като се изпращате, започвате да се кланяте, като се отдалечавате на заден ход. Не се притеснявайте, след вечер, изкарана с председателя на търговската камера на Саппоро, трима представители на общината и няколко консултанта, и вие ще се кланяте като луди, повярвайте ми...

Междулични отношения, доверие, лоялност и строга йерархия - това са не само основите на японския бизнес, но и на японския успех. Бих се осмелил да твърдя, че тези фактори движат и цялото общество. Не случайно японските работници се чувстват защитени на работното си място и рядко сменят работата си- заплатата се увеличава пропорционално на стажа, а и никой няма да тръгне да ги уволнява заради някаква си криза. Те са част от "учи", от вътрешния кръг, от семейството и получават цялата защита от своите шефове, отплащайки им се с безрезервна лоялност, отдаденост и себеотрицание. 

Бизнес или феодализъм? Трудно е да се каже, все пак сме в страната на самураите, просто заменили катаната с вратовръзка...или чашка японско уиски...

Открийте разликите! ...1861

...2011

Разделно и поотделно

Разделяне в действие - това ми трябва, това - не...

Винаги съм се възхищавал на начина, по който се справяме с боклука в България. Разделяне, сортиране, глупости - мятай в кофата, нещата сами ще се наредят! Докато държим тези чуждестранни измислици настрана от нашата родина, ще се радваме на дълъг и спокоен живот. Опаковки и хартия на едно място?!? На кого му пука, освен на някой точещ лиги еко-хахо. Стар телевизор? Вехто и леко протъркано палто? Още по-добре, хладилник? Сокерез, веднага ще се намери някой услужлив активист от ромската партия, който да ви освободи от ненужния, потискащ и ангажиращ товар... Това е истинското рециклиране - в боклука винаги ще се намери нещо, нужно някому друг. Подозирам, че може да се напише цял философски труд върху вечния кръговрат на старото желязо...

Боклука по дни и седмици

Ще оставя тези неизчерпаеми теми да бъдат разкъсани от скучаещите последователи на Питагор, а ще се фокусирам върху проблемите на японците. Да, наистина имат проблеми - тъй като си нямат цигани, горките са принудени да рециклират...

Пет пъти седмично японските "титани" пристигат с бат-мобила и с усмивки (вероятно престорени) изнасят чувалите, които сте им приготвили. По-интересното е, че са в чисти (!) униформи с блестящо бели (!) ръкавици... Не ми е ясно как става тази работа, някакъв нинджа-трик, явно...

Боклука се трупа вкъщи. "Ама как така?" веднага ще се зачуди свикналият с обществените кофи и цигани (тях не знам дали да ги броя за обществени) българин. Еми така, отговарям аз - през всеки ден от седмицата се събира различен боклук. Във всеки квартал е различно. Например, при мен във вторник и петък се събират "горящи отпадъци" (виж най-долу*), в сряда - найлон и пластмаса, в четвъртък - рециклиращи се бутилки, консерви и кенчета. Всеки втори понеделник отнасят хартията, а в събота, неделя и по празниците никой не изнася нищо и си седите в малкото японско жилище със приятелите-боклуци.

Добре де, в нормалните жилища си има общо помещение с това предназначение, но в моето уютно общежитие вече трябва да се гушкам с пластмасовите бутилки (празник плюс два пъти забравих, че е четвъртък...).

Къде са кофите?

За разлика от повечето страни в Северозападна Европа (дори не виждам причина да сравнявам обстановката с тази в Италия или Балканите), японците си събират боклука. Буквално и преносно. Не съм виждал по-чист град от Сапоро, а никъде не може да видите улично кошче. Тук някой спомена, че прекалено много хора си изхвърляли нещата там и те се препълвали (кофите, не хората!) и затова общината ги премахнала (японска му работа - че за какво са иначе кофите?!?). Дори заклетите пушачи си носят портативни пепелници, където си хвърлят фасовете. Глоби има, но не са високи, а и не мисля, че който и да е японец би изхвърлил нещо на улицата - общественият натиск е смазващ в това отношение (как ли ще реагират, ако видят някой с РК от Volksrepublik Deutschland да си мята памперса през прозореца?).

Ремонт, след ден всичко е супер

Освен, че трябва да си сортират отпадъците, жителите от Страната на Изгряващото Слънце са принудени да плащат доста сериозни такси за изхвърлянето на домашни уреди и мебели, които за нас се отстраняват от само себе си (via roma power).

Какъв е изводът? Който си няма цигани, страда. Който си ги има, пак си страда, но поне му е весело (стига да не са прекъснали интернета на целия град).


"Какво по дяволите са "горящите отпадъци"? Новият проект на Светльо от Хиподил?" Почти. Всичко, което не може да се използва отново - храна, опаковки с остатъци от храна по тях, дървени неща, гума, дрехи... Давай на чисто... За разлика от една Германия, например, процесът на горене не се използва за добиване на енергия, а само да се направи място...

Шакотан/Уикенд с Японски Деца

Винаги съм смятал, че единственият начин да оцелеем във времената на хаотичната глобализация, е като опознаем света през очите на други култури, освен нашата собствена.

Затова и приех поканата за Шакотан веднага. Организирана от местни доброволци, целта на програмата е да запознае японските деца с хора от различни култури, а чужденците - с японския начин на живот.

Около два часа път с нает автобус и нашата пъстра група (финландец, германка, бразилец, трима китайци, двама корейци, киргизстанка, бангладшека и разбира се, един българин) наближава полуостров Шакотан. Пътят минава покрай самото море и определено изпитвам опасения, че ако Японско море реши да ни зарадва с някоя по-сериозна буря, вълните ще обърнат рейса. Все пак, стигаме безпроблемно до нашата първа туристическа атракция - нос Камуй, който е представлява вдадена в морето продълговата скала, обрасла с храсти. Времето е лошо и не можем да стигнем до края, но гледката си е достатъчно впечатляваща сама по себе си.

Следва (поне за мен) хайлайта на първия ден - посещение на онзен. За тези от вас, които за пръв път чуват термина, това са японските минерални басейни, затопляни от действащи вулкани. Звучи малко страшно, още повече, че ги има из цяла Япония... Все пак, действат благотворно на тялото и душата, затова нямаме търпение да се топнем... Както навсякъде в Япония, и тук всичко е разделено на мъжка и женска част (което не е учудващо, с оглед на това, че доста от по-възрастните японски чичковци са много пипливи... в случай на общо ползване, правилото ще гласи "ръцете над водата...). Освен това, японските мъже са безкрайно срамежливи - когато отиват на баня (или онзен), винаги се прикриват със своята малка кърпичка за търкане, а когато са в басейна си я слагат върху главата...

Както повечето неща в Япония, влизането в онзен си е ритуал (в този случай, вероятно свързан с Будизма). Преди да се цопнете, трябва да се изтъркате старателно от главата до петите със сапун и кърпа, и то седейки на малко, пластмасово столче. Идеята да не се мърси общия басейн аз лично напълно одобрявам! След като сте се пречистили телом, време е да се погрижим и за душата... Но не скачате "бомба" в басейна, за шок на всички японци, а спокойно и леко треперейки преминавате отвън по мокрите каменни плочи разстоянието от автоматичната врата до басейна и бавно се потапяте в топлата вода...

Ако не сте изпитвали усещането от топлата минерална вода, студът отвън и прииждащите надвиснали тежки Сибирски облаци, чудната гледка към леко сдрачаващото се море и далечните светлини на корабите, които единствено намекват за крехкото присъствие на човека, ще кажа само, че е близко до Нирваната... Целият свят се свива в един-единствен, съвършен миг, разтягащ се до безтегловна безкрайност...

Тази безкрайност продължи точно един час, когато финландецът спомена, че трябва да сме много бързи с обличането, ако не искаме буса да тръгне без нас...

Пристигаме в хотела, който е от типа "Рьокан", нещо като традиционен японски хан. Обувките нямат място в тези места (както и почти навсякъде в япония. съвет - преглеждайте си чорапите за "картофи"!!!), за сметка на това , получавате червени, кожени чехли (всичките - 42 номер!!!), с които се придвижвате (в моя случай - препъвате). Стаите са в традиционен стил, т.е. - с татами (японска рогозка) вместо паркет, ниски мебели и футони (разгъващи се матраци). Чехлите трябва да оставите пред хартиената врата - в стаите важи правилото "само по чорапки"! В стая съм с останалите четири човека, което не се оказа проблем, тъй като никой не хъркаше.

Хвърляме нещата и отиваме на дългоочакваната вечеря. Отново, чехлите отвън! Нареждаме се на дълга и ниска маса, отрупана с ядене. Минусът е, както вече мнозина от вас са се усетили, че на дългите и ниски маси се седи на земята с кръстосани крака (т.е. по турски). Позата е приемлива отначало, но повярвайте ми, след два часа искаш просто да си изпънеш краката под масата (което, малко или повече, е приемливо за мъжете. за сметка на това, от японските жени се очаква да седят на колене през цялото време! нашите момичета не бяха японки, затова бързо започнахме да се бутаме под масата...).

Обратно на вечерята. Световно известен факт е, че японците обожават декорациите и опаковките. Затова, няма да е изненада, ако кажа, че всички ястия бяха поднесени в съдове с различна форма и шарки. Не мога да изредя всички неща от вечерята (за някои даже не съм сигурен какво бяха!), но голямо впечатление ми направиха приготвената в черупка стрида (или охлюв), както и една изключително вкусна риба, поднесена върху дървена чинийка. Премалели от глад, повече грухтим, отколкото говорим...

След вечерята пристигат и японските организатори, които след няколко високопарни речи ни поканват на банкет, носейки саке, бири и посредствено вино (досега не съм срещал японец, който да има афинитет към виното. тук можеш да намериш доста добри вина много евтино, просто никой не ги пие. единственото изключение е "божолето", което японците обожават). Следват разговори и танц с ветрило, изпълнен от една достопочтенна японска дама. Въпреки съвършенството на многократно отработените движения, не успявам да вникна в стилизирания смисъл на изпълнението (генджи моногатари може да е шедьовър от периода хейан, но не мисля, че е разбираемо за чужденеца, поне не без превод на английски и интерпретатор на написаното). В Япония се смята за неучтиво да си поръчваш и наливаш сам алкохол, затова с тази задача се заема твоя съсед, който очаква същото от теб. Тогава пред теб изникват два сценария - или съседът ти ще се окаже разбран човек и редовно ще допълва чашата ти, или ще трябва настойчиво да го гледаш в очите и леко да побутваш чашката към него. Моят се оказа от втория вариант, а момичето от ляво се беше разговорило нещо, тъй че си лягам с лека глава и празни мисли.

Ободряващ сън и леко странна закуска от риба, ориз и неясни неща - време за посещението на училищата! Моето се казва Хизука, намира се в малко градче, има общо девет деца между първи и шести клас и условия и база на които ще завиди всяко едно училище в България (отопляем спортен салон, кухня, учителски стаи, три класни стаи, общо помещение, компютри, проектор, абе, каквото се сетиш). Директорът ме посреща с "Добре дошъл" на чист български, а децата почват да ми махат още от коридора. Оказа се, че от една седмица са се подготвяли за моята визита! Хлапетата ми се покланят, всяко едно се представя учтиво на японски. Аз правя същото и им пускам презентацията си за България (нямам възможност да я кача тук, но ще кажа само, че главни герои са Хитър Петър и магаренцето Марко, ако някой иска да я види, ще му пратя линк). Смятам, че децата бяха най-много впечатлени от филмчето за киселото мляко, както и от танца на ансамбъл "Филип Кутев" (то си е впечатляващо и за мен).

След презентацията следват въпроси относно мен и България, които са си типично детски: Има ли духове в България?(иска ми се да посоча всичките продали гласовете си хорица) Какво ядем? (чипс и МакДоналдс) Какво спортуваме? (тенис на маса с покривка) Кой е най-известният ни певец и каква е модата? (певиците с лично име и силикона) Какви са ни дивите животни? (няма ги) Какви игри играят децата в България? (плейстейшън и Wii). Все пак, старая се да представя страната ни в най-добра светлина, дано съм успял.

Следва правене на "мочи". Това са сладки от оризово тесто, което се приготвя като биете варен ориз с дървен чук докато. После, аз и облечените в престилки деца го разтегляме и слагаме вътре сладък боб (никак не е зле!). Време за обяд!

Децата почистват сами (!) залата от правенето на сладките, подреждат сами масите и столчетата (!), слагат бели престилки, шапки и маски (!) и организирано сервират обяда сами (!!!). След като отбелязах пред техния учител, че това е невероятно, той заяви, че в Япония децата ги карат да поемат отговорност и да участват дейно в групата още от най-ранна възраст. Определено има какво да научим от тях... След спагетите "удон", хлапетата отново разчистват всичко сами. Следва време за игра.

Нека да отворя дума и за самите деца - изключително усмихнати и възпитани, хвърчат около мен като пеперудки. Оказа се, че съм първият бял човек, когото виждат на живо! Това може би обяснява и техния ентусиазъм. Освен това, покрай тях аз съм като великан и всички искат да ме прегръщат и да ги вдигам във въздуха. Отиваме в спортния салон, който въпреки студа отвън се загрява само за пет минути. Играем японски игри, като "Остави Кърпата зад Седналото Дете и Бягай", Стражари и Апаши, Убиец (с карти) и Опашки (трябва да дръпнеш платнената опашка на другарчето). Тук проумявам, че децата си остават деца, независимо дали са япончета или българчета. Все пак, трябва да отбележа, че нито едно от децата не мрънка, не се контузи, не се сби или не се разкрещя. Всички бяха безкрайно задружни. Прибират си нещата и тръгваме към залата, където ще е Сбогуването. Пиша го с главна буква, тъй като за тези няколко часа наистина се сприятелих с хлапетата и ми беше малко тъжно, че си тръгвам. Децата бяха страхотни и много се трогнах, когато ми подариха свои рисунки и картичка с оригами. Аз им подарих чай от рози, който много зарадва всички.

Следват речи от директора и учителя, общи снимки (приложени) и автографи. Точно така, около десет минути се разписвам на всички с кратко пожелание на български. Чувствам се като холивудска звезда (без наркотиците, но и без парите), но не забравям, че за тях съм наистина нещо ново и специално (голям и бял). Взимаме си сбогом под дъжда и ме връщат обратно пред рейса.

Смело мога да заявя, че тези два дена бяха едни от най-хубавите ми в Япония досега. Видях, ядох и усетих много нови неща, но по важното е, че намерих нови приятели (финландеца е супер пич!) и за първи път почнах да разбирам защо японците са такива, каквито са. Техните хлапета си бяха същите като нашите на същата възраст, но вече показваха черти, които като възрастни ние, българите, в голяма степен не притежаваме - любезност, задружност и сговорчивост. Дали това се дължи на японското възпитание, на гените или на сушито? Някой ден ще разбера...

Ултраси в Япония

Футболните мачове в Япония приличат на пикник. Не само защото можете да си внесете храна и (алкохолни) напитки на стадиона, но и действията на терена отговарят на атмосферата на мир и разбирателство по трибуните.

Не ме разбирайте погрешно - определено е поне малко вълнуващо да се насладиш на Великата игра на друг континент. Освен това, мисля, че и в тази област има и какво да научим от японците...

Нека започнем със Сапоро Консадоле. Това, което звучи като пикантна мексиканска гозба, всъщност е името на футболния отбор на Хокайдо. Пиша не случайно Хокайдо - това е единственият отбор на целия остров, което обяснява и до известна степен високата посещаемост на всеки домакински мач.

Името "Consado" е получено като акроним от "DО-SA-N-KO" (хората от Хокайдо), a испанското "ole" е добавено за благозвучие. Името не е много благозвучно (все пак, доста по добре от бейзболния Sapporo Ham Fighters, т.е. Шишковците), но отразява гордостта на жителите на Хокайдо да си имат собствен, професионален футболен отбор.

Цветовете на Сапоро са червено-черни (като на Локо Сф), песните - много и различни (като на Локо Сф), феновете - многобройни (за разлика от Локо Сф, да ме прощава Чачо). Въпреки, че Сапоро Консадоле си се движат като асансьор между първа и втора дивизия и никога не са постигнали нещо значимо, мачовете имат посещаемост между 18.000 и 40.000 зрителя! (което, на фона на БГ риалитито, заслужава поне още три удивителни. ето ги - !!!) На разположение са два стадиона (още две удивителни !!), които са в прекрасно състояние (!).

Сапоро Доум е безспорно спортното сърце на Хокайдо. С капацитет от 41.000, стадионът е изцяло покрит (ах, този топъл фронт от Сибир!). Построен през 2001, Сапоро Доум е домакин на три от срещите на Световното първенство през 2002. Тъй като Консадоле трябва да го делят с бейзболните Шишковци, покритието на терена се сменя в зависимост от спорта. Освен това, стадионът е домакин на много концерти, състезания и други събития, които да поемат малко от изключително скъпата му поддръжка (10.12.2011 - Aerosmith, here we come!).

Когато стадионът е зает и времето е хубаво (както през тази събота), Консадоле играят на Ацубецу Парк Стейдиъм, който побира около 20.000 фена. Стадионът е изцяло открит (само малка козирка за шефчетата), има мобилно осветление (виж снимката), но беше почти пълен (за разлика от Локо Сф)!

С цена на билетите около 9 евро, отборът е по-вероятно да печели от фенски артикули - 90% (включително и някоя и друга бойна японска баба) бяха във фланелки на отбора!!!  След проверка на билетите (подчертавам - проверка! никой не не прерови за оръжие, димки, факли, ножове, боксове; не ни провериха с дрегер; не ни поискаха лична карта; не ни преляха бирата в чашки; дадоха ни да си ВНЕСЕМ бира в КЕНЧЕ...), дузина чуждестранни студенти заемат местата си (кой където свари).

Нека севърна на думите БИРА и КЕНЧЕ. В Европа, самата мисъл, че можеш да си вкараш храна и напитки на стадиона почти навсякъде е смехотворна, а опре ли въпросът до алкохолна бира в кенче, правилата са повече от категорични - пий си я у вас! Да, но тук никой не се притеснява, че мога да хвърля тежащата над половин килограм кутийка по противников играч или по талисмана на отбора (впрочем, голям, танцуващ кан-кан бухал). Чувствам се малко странно и това според мен допринася за споменатата в началото атмосфера на съботен пикник.

Пропускам самата футболна среща поради няколко причини. Първо, противникът е Ойта Тринита, който е аналог на Мъдра Сила (Крушово), но все пак пристигна с около 30 фена. Освен това, нивото на играта си е... хммм... като за втора японска дивизия. В добавка - самите играчи!!!

Вкоренените японски възпитаност и честност (естествен подбор - на нахалните и нечестните са им се случвали интересни неща през средновековна Япония. само ще добавя, че самураите са имали интересен начин да си тестват мечовете...) им пречи да покажат истински футбол. Без фаулове, без симулации, без бавене на време, без пререкание със съдията. Да, разбирам, че това е идеята на истинския футбол, но тази картинка ми подхожда повече на анимационни мечета, държащи се за ръка... Футболът е агресивен, контактен и преди всичко мъжки спорт (някой хитряга дори беше дефинирал ръгбито като хулигански спорт за джентълмени, а футбола - като джентълменски спорт за хулигани. всеки, който е гледал Уимбелдън, Серия А, Стоук Сити през последните два сезона или Георги "Универсалното Ренде" Марков знае за какво иде реч).

Все пак, Консадоле печелят с два гола, дошли след бързи атаки по крилата и две попадения на номер 11 - Диого. Прави впечатление, че бразилците са на почит в Джей Лигата. Трябва да спомена на това място, че Сапоро е един от бившите отбори на Хълк (не този, зеленият, дето става голям, като се ядоса). През сезон 05/06, настоящият играч на Порто има 38 мача и 25 гола.

По интересното е, че публиката не престана да пее права 90 минути. Вярно, липсваше я нажежената атмосфера на европейски футбол, и дума не може да става за сравнение с балканските отбори (няма как да има агресия, когато имаш възрастни жени в агитката), но хората се бяха постарали с хореография (като на Локо Сф) и много знамена. Преди началото на мача раздават клубното списание, което по средата има две двойни страници в червено и черно, които феновете вдигат преди началото на мача (доста хитро, впрочем). Има и някакви ултрас лозунги на някои от знамената, но не вярвам някой да взима това на сериозно. Освен това, никой не псува съперника (!!!). А и общо четиримата (!!!!!!!!!) полицаи, присъстващи по-скоро по задължение, не вярвам да са имали често проблеми (опитайте същата комбинация - без проверка + алкохол + кенчета + без полиция в Европа и ще имате = ...)

Край на мача! Футболистите се покланят учтиво на съдията, после още по-учтиво помежду си (къде останаха разправиите след мача?! защо няма някой да пита този нещастник, съдията, защо се е подиграл така с труда на момчетата - те сега плачат в съблекалнята?!? защо никой не метне едно кенче към номер трети, симуланта му гаден?? къде?!?). После, всички застават в центъра на терена и се покланят дълбоко на публиката, която им отвръща с възпитани ръкопляскания.

Въпреки, че този съботен следобед не ми предложи енергията и агресията, която те надъхва преди мача, трябва да отбележа, че футбола си е футбол, където и да го гледаш. Хората си изпитват същото удоволствие, само дето не ги е страх да отидат на мач. И честно казано, на моменти си мисля, че може би е малко по-забавно да викам с японските баби, отколкото да ме тресне някоя седалка по главата...

Впрочем, остават само три кръга до края на сезона, а Сапоро има шанс да влезе и в японската А група! Предстои и дербито срещу едноличния лидер Токио, на което също мисля да присъствам. Успех, японско Локо!

Две думи за Сапоро

Казват, че японските бизнесмени, прехвърлени в Сапоро, плачат винаги по два пъти. Първият път, когато разберат, че трябва да дойдат тук. Вторият - когато трябва да си тръгват.

Наистина, в сравнение с мегаполисите Токио и Осака, Сапоро може да изглежда като провинциален град. Наистина, Хокайдо може да е най-рядко населеният от четирите японски острова, а Сапоро да не дава такива възможности за развитие в кариерата.

За сметка на това, градът предлага стандарт на живот, рядко достъпен за останалата част на страната.

карта на града

Тъй като Хокайдо е колонизирано едва през 19 век, Сапоро (името значи "Сухата Река" на езика Айну...) е основан чак през 1869 г. и определено няма традиционния чар на останалите японски градове. За сметка на това е планиран по западен образец (нещо средно между Ню Йорк и Барселона) в посредством улици и булеварди в направление север-юг и изток-запад. Улиците нямат номера, а са обозначени според мястото им в координатната система, създадена от това
разпределение. Така, всяка улица на север от парка Одори (за него - след малко) се води 北 (кита, или север на японски), а южната част на града е 南 (минами, юг). Една малка рекичка разделя града съответно на 西 (ниши, запад) и 東 (хигаши, изток). По този начин през цялото време знаеш къде си и къде отиваш и не рискуваш да забиеш нос в някой стълб, разчитайки на Google Maps. За да е точен адреса се вписва и името на сградата. Така, моят адрес е 札幌市東区北８条東２丁目１番１０－５０１号. За по лесно - Север 8, Изток 2.

С почти два милиона души население (по-голям от Перник), Сапоро е петият по големина град  в Япония (след Токио, Йокохама, Осака и малко след Нагоя), а с площ от около 1.100 км2 е над два пъти по-голям от София. Не е много ясно къде е центърът на града, но лично аз подозирам, че се пада някъде между парка Одори и Сапоро Еки (Централна гара, само че без циганите и продавачите на гевреци).

Сапоро Еки е огромен комплекс от надземни и подземни магазини (които все още не съм обходил всичките), просмукани с омайващата миризма на знайни и незнайни японски деликатеси от многобройните ресторантчета. Всичко това е увенчано с небостъргача JR Tower, който е и най-високата сграда в града и образува равностранен триъгълник с моята сграда и университета.

Одори

Обратно към парка Одори. В такт с решетъчната структурна на града, Одори е прекъсван на повече от десетина места от спускащите се на юг улици и булеварди. Между зелените (все още!) площи има интересни места за почивка, които през лятото са пълни с хора и палатки за бира (личи си баварското влияние!). Върху затворената между телевизионната кула и старото кметство площ се провежда и най-големият зимен фестивал в града. През февруари (очаквайте включване!) ледени маниаци от цял свят изработват стигащи до двайсет метра снежни шедьоври.

На юг от Одори се намира Сусукино или японската Мека на греха (ще ме прощавате за клишето). Парти квартала на Сапоро е вторият по големина след този в Токио и определено има какво да предложи! Навсякъде е пълно с пияни костюмари, клонинги на японски певци (май са само на един певец, щото всичките са напълно еднакви!!!), весели японски девойки и някой и друг подпийнал чужденец (шансът да го съм го вижда и преди е доста голям, тук няма чак толкова много). Особенно весели са облечените като морски храни промоутъри и съмнителните мъжаги, държащи каталози с оскъдно облечени момичета в ръцете...

леле, какво ме чака...

Сапоро е обграден с планини, а на северо-запад равнината стига до Японски море. Както сигурно вече подозирате след разказа за снежния фестивал и факта, че нищо не спира топлият сибирски въздух по пътя насам, тук пада ужасно много сняг!!! Ще пиша по тази тема след около две седмици (дано са поне три!), когато тук се очаква да падне първият сняг. Последният ще бъде през април...

Да тропнем хорце по японски

японска есен и езеро

Третата седмица в Сапоро минава добре. Лекциите са интересни, а времето невероятно! Никога не съм виждал такава есен - листата си променят цвета направо пред очите ти! Жълто, зелено и червено са цветовете през тези дни. Направо се молиш зимата никога да не идва, а гъските да си останат в езерцето (за радост на Тони Сопрано)! Дотук с лирическите отклонения! В петък - сериозно парти с интернационални студенти, японско уиски (никак не-лошо) и кореец на име Сън-чо :)))

Събота - махмурлук. Неделя - World Fair в Ишикари!

чаена церемония със сънчо-сан

Според предварителните разговори с Акеми сан (свързвам се с нея чрез флайерчето за фестивала) трябва да представя България на жителите на градчето, което се намира на около 30 км от Сапоро. Целта - фъндрейзинг за децата във Виетнам. Нямам нито флаг, нито нещо българско за ядене с мен, а и ме мързи да правя постери, но решавам да импровизирам. Акеми поръчва български чай и сладко от рози по интернет (трябва да разбера от къде!), а аз приготвям няколко youtube клипчета и хайлайта на вечерта - 12 минутен хоро-микс (Славка Калчева и безкрайни тракийски мелодии).

канадците

Под проливен дъжд, хващам организирания от фестивала бус в 9 сутринта и в 9:30 сме в Ишикари. След радушен прием се разпределяме по масите (тоест щандовете). Има още няколко нации, които си нареждат нещата - китайците са подготвили някаква игра с нещо с пера, което подритваш; канадците имат повече знамена от хора и двама облечени като хокеисти мъжаги, които събират очите на японските организатори; Матео от Италия (който е супер пичага и заклет фен на Лече (след 3:4 от Милан)) е подготвил някаква италианска игра, който никой не разбра; трите рускини са отворили сергия като пред "Александър Невски", покрита със спомени от СССР (ярко впечатление правят куклите Чибурашка...); тайландци и корейци са приготвили тежка трапеза, а един изрод от Замбия си танцуваше още с влизането (и той се оказа свестен).

аз, шоко и матео

Щандът на Република България е закован между братска Русия (каква изненада!) и около 15 тайландци и техните манджи. Получавам малко, разпечатано знаменце, погрешно написани поздрави на български (поправям ги с маркер) и две японки - Шоко и Рейна. Не, няма да ги карам към Нова Загора да берят лозята, а ще ми помагат (правят чай, носят вода и се усмихват любезно на посетителите(за това - след малко)). 

културни японски танци

Оправяме щанда (не че има какво много да му се оправя, но все пак съм включил лаптопа!) и отиваме да хапваме вкусните манджи на тукашните лелки-доброволки. Не съм снимал нищо, което значи, че сте го виждали вече или пък наистина не си е заслужавало. Минаваме бързо на следващото мероприятие (наред с калиграфията и сгъването на хартиени лебедчета. моят красавец единодушно зае последно място на конкурса по оригами) - чаена церемония!!

Леко претупана заради многото желаещи, но все пак поднесена от достопочтени дами с много финес в изискана японска обстановка. Чаят е горчив и врящ, но все пак си заслужава!

с моите страхотни помощнички

Пристигат и посетителите, дърпани от малки японски ръчички, които напират към щандовете на чужденците. Не, виждали са бял човек и преди (поне повечето), но има награда за първите хлапета, които успеят да съберат подписи от нас. Пропускам подписите, усмивките, наливането на чай, яденето на сладко от рози и не многото посетители пред българския щанд (за сведение - рускините са направили индустриално количество блини!), а се спирам на моите две помощнички. Макар да нямат нищо общо с България (все още! гроздоберът пак ще дойде, а картофите не се прекопават сами), и двете полагат неимоверни усилия да свършат всичко перфектно! 

Било то посрещане на гостите, наливане на чай или просто усмихване, мъничките японки (както и всички японци, които съм срещал досега) вършат всичко с изключително старание и сериозност! Сякаш съм им поверил най-важната, отговорна и престижна работа на света. Нещо, което забелязваш навсякъде тук - от чистачката на тоалетните, лелката в стола, работникът на улицата, събирачите на листа и персоналът в магазина - всички са вечно усмихнати, вечно доволни и сякаш вечно щастливи, че имат привилегията да избършат пишканото около писоарите. Никога няма да ги стигнем в това отношение!

мерси, шоко-сан!

Ще се спра на два момента от представянето на България в Ишикари. Първо, до мен се спря японско семейство с три деца, а майката на чист български ме попита дали съм от България. Оказа се, че Йоко е била година и половина в Сливен (!!) като доброволец за работа с деца с увреждания! Никога не съм се трогвал повече през последните месеци, отколкото от този три минутен разговор на български с усмихната японка, която не спря да ми обяснява колко харесва България и колко хубави спомени има от времето в Сливен (!!!!!!). 

с човека - панда

Тук е време и да споменем за културната част на фестивала. Освен щандовете за калиграфия и грозни лебеди, има и шоу програма (в която след малко ще вземе участие и ваш Даниелчо). Започваме с японски танци с барабани, в които скоро се включваме и ние (т.е., чужденците). Погледнете видеото по-долу, защото смятам, че коментарът е излишен. Минаваме през безумна китайска игра с подритване, странен тайландски танц, безумна италианска викторина, шотландско-американски опит за комедийно шоу (неуспешен) и български хора!

с японски регге-диджей

След бърз инструктаж на фона на 100 каба гайди и пред погледа на нашите (които могат да ме следят по Скайп през пуснатия лаптоп), тълпата японски и чуждестранни доброволци се понася с несигурни стъпки под звуците на Бяла Роза и моя хоровод. Отначало им е смешно и забавно, някои искат дори да танцуваме по-бързо. Ок, няма проблеми! Затегнете коланите! Ритъма се засилва, скоро кака Славка е заменена от бързи тракийски ритми, а аз повеждам хорото покрай столове, маси, хора, танцуващи и зяпачи в едно нескончаемо тържество на българския фолклор! След 8-мата минута вече се уморяват, а след 12-тата, когато свършва хорото, всичките около 40 доброволци са изплезили език! Също така пляскат, защото изпитанието е свършило, а освен това подозирам и че им е харесало (особено на Йоко, която дойде да ме поздрави след това, но снимките ги чакаме!).

Програмата приключва, събираме масите и щандовете, хората се разотиват, а ние се качваме в рейса. Искрено се надявам, че хората от това забутано японско градче днес са свързали България не с киселото мляко, Котоошу, сладкото от рози или чаят от мента, а с уникалния ритъм на нашите танци, с неповторимата енергия на българското хоро. И съм убеден, че много от тях (особено децата) няма да забравят подскачащия, около 100 килограмов българин и хубавата музика; че някой ден ще поискат да научат повече за нашата родина и ще поискат да повадят картофи с усмивка на лице.  

Какво да правим по време на заметресение?

снимка с пожарната

Какво да правим по време на заметресение? Добър въпрос. Молете се! И се скрийте под масата...

Това ни научиха в Disaster Prevention Center Sapporo през уикенда.

На мероприятието се появиха няколко японки, предостатъчно китайци и корейци, един българин (аз) и един много странен швед. Въпреки дъжда и махмурлука успях да се занеса до университета, което си е силно начало на деня (:

Пристигаме с метрото (което, между другото прилича малко на това в Париж, само дето хората наистина се редят на спретнати колони и си чакат реда, а не нахлуват с лакти), което в неработни дни предлага целодневни билетчета за по 500 йени.

не се шегувам за чадърите!

Първа импресия: гардероб за чадъри! За да не ти го свие някой и същевременно да не извадиш нечие око, просто си го заключваш! Гениално! Вътре: огромна пожарна! Не можеш да я подкараш или да пуснеш маркуча, но и снимката върши (почти) същата работа.

Разделят ни на групи (аз с две японки и шведа) и ни пускат в една обзаведена стая/кухня, която е окачена в друга стая - ще симулираме земетресение! Kратко указание: щом почне да се клати, мятате се под масата и слагате възглавничката от столчето върху главата, току виж ви паднало нещо. Спре ли да клати, бързо гасите газовия котлон и бойлера (да не стане пожар), отваряте врата и я подпирате със стол (да не блокира) и се връщате под масата (да си доиграете белота! (добре де, да няма вторични трусове)). Чакате малко, изпълзявате отдолу. Гасите бушона и хуквате по стълбите надолу. Готово! Всички сте живи и здрави пред блока и отивате за бири!

Питат ни каква степен искаме. 7-ма! Като ще е гарга, да е рошава! Шведа отказа. Сядаме и експеримента започва. Какво се случи?

стая за земетресения

Смеем се. Лафим. Пак се смеем. Почва да клати. Смехът секва. За тези от вас, които (надявам се) никога няма да преживеят 7-ма степен по Рихтер: брутално е! Не можеш дори да помръднеш, като хипнотизиран си! Въпреки указанията, с мъка успяваме да се набутаме с двете японки под масата (виж видеото), хващаме по една възглавничка и чакаме да спре клатенето. Наистина е страшно! Спира, изпълзяваме отдолу, гасим печката и бойлера, застопоряваме вратата и обратно под масата. Няма вторични трусове, гасим бушона и приключваме.

За тези от вас, които искат да преживеят 7-ма степен по Рихтер, чакам ви в Япония! Средно, веднъж на 10 години се случва...

стая за пожари

стая за мокрене

Преминаваме към третото упражение (гасенето на виртуален пожар с пожарогасители, пълни с вода го пропускаме - нищо особенно, освен че сме доста мокри след това). Двуетажна сграда с фалшив дим, симулиращ пожар. Ако ви се случи да трябва да се измъквате от такова място, помнете - мокра кърпа или поне дреха пред устата, иначе ви е спукана работата! Освен това трябва да се придвижвате клекнали (димът е по-малко плътен близо до земята) и да слизате стълбите на заден ход. Определено е доста шашкащо, защото димът, макар и изкуствен, те задушава леко. Нищо не виждаш и първите три стаи ги припълзяваме с опипване. Малко е сложно и с отварянето на вратите, но в крайна сметка се измъкваме живи (очевидно, де :)).


Като цяло, доста полезно мероприятие. Според мен, и в Европа (в частност България) трябва да има подобни съоръжения. Повишават ти шансовете за оцеляване поне с 50%. Все пак, дано не се налага да прилагам наученото! :)