Да тропнем хорце по японски

японска есен и езеро

Третата седмица в Сапоро минава добре. Лекциите са интересни, а времето невероятно! Никога не съм виждал такава есен - листата си променят цвета направо пред очите ти! Жълто, зелено и червено са цветовете през тези дни. Направо се молиш зимата никога да не идва, а гъските да си останат в езерцето (за радост на Тони Сопрано)! Дотук с лирическите отклонения! В петък - сериозно парти с интернационални студенти, японско уиски (никак не-лошо) и кореец на име Сън-чо :)))

Събота - махмурлук. Неделя - World Fair в Ишикари!

чаена церемония със сънчо-сан

Според предварителните разговори с Акеми сан (свързвам се с нея чрез флайерчето за фестивала) трябва да представя България на жителите на градчето, което се намира на около 30 км от Сапоро. Целта - фъндрейзинг за децата във Виетнам. Нямам нито флаг, нито нещо българско за ядене с мен, а и ме мързи да правя постери, но решавам да импровизирам. Акеми поръчва български чай и сладко от рози по интернет (трябва да разбера от къде!), а аз приготвям няколко youtube клипчета и хайлайта на вечерта - 12 минутен хоро-микс (Славка Калчева и безкрайни тракийски мелодии).

канадците

Под проливен дъжд, хващам организирания от фестивала бус в 9 сутринта и в 9:30 сме в Ишикари. След радушен прием се разпределяме по масите (тоест щандовете). Има още няколко нации, които си нареждат нещата - китайците са подготвили някаква игра с нещо с пера, което подритваш; канадците имат повече знамена от хора и двама облечени като хокеисти мъжаги, които събират очите на японските организатори; Матео от Италия (който е супер пичага и заклет фен на Лече (след 3:4 от Милан)) е подготвил някаква италианска игра, който никой не разбра; трите рускини са отворили сергия като пред "Александър Невски", покрита със спомени от СССР (ярко впечатление правят куклите Чибурашка...); тайландци и корейци са приготвили тежка трапеза, а един изрод от Замбия си танцуваше още с влизането (и той се оказа свестен).

аз, шоко и матео

Щандът на Република България е закован между братска Русия (каква изненада!) и около 15 тайландци и техните манджи. Получавам малко, разпечатано знаменце, погрешно написани поздрави на български (поправям ги с маркер) и две японки - Шоко и Рейна. Не, няма да ги карам към Нова Загора да берят лозята, а ще ми помагат (правят чай, носят вода и се усмихват любезно на посетителите(за това - след малко)). 

културни японски танци

Оправяме щанда (не че има какво много да му се оправя, но все пак съм включил лаптопа!) и отиваме да хапваме вкусните манджи на тукашните лелки-доброволки. Не съм снимал нищо, което значи, че сте го виждали вече или пък наистина не си е заслужавало. Минаваме бързо на следващото мероприятие (наред с калиграфията и сгъването на хартиени лебедчета. моят красавец единодушно зае последно място на конкурса по оригами) - чаена церемония!!

Леко претупана заради многото желаещи, но все пак поднесена от достопочтени дами с много финес в изискана японска обстановка. Чаят е горчив и врящ, но все пак си заслужава!

с моите страхотни помощнички

Пристигат и посетителите, дърпани от малки японски ръчички, които напират към щандовете на чужденците. Не, виждали са бял човек и преди (поне повечето), но има награда за първите хлапета, които успеят да съберат подписи от нас. Пропускам подписите, усмивките, наливането на чай, яденето на сладко от рози и не многото посетители пред българския щанд (за сведение - рускините са направили индустриално количество блини!), а се спирам на моите две помощнички. Макар да нямат нищо общо с България (все още! гроздоберът пак ще дойде, а картофите не се прекопават сами), и двете полагат неимоверни усилия да свършат всичко перфектно! 

Било то посрещане на гостите, наливане на чай или просто усмихване, мъничките японки (както и всички японци, които съм срещал досега) вършат всичко с изключително старание и сериозност! Сякаш съм им поверил най-важната, отговорна и престижна работа на света. Нещо, което забелязваш навсякъде тук - от чистачката на тоалетните, лелката в стола, работникът на улицата, събирачите на листа и персоналът в магазина - всички са вечно усмихнати, вечно доволни и сякаш вечно щастливи, че имат привилегията да избършат пишканото около писоарите. Никога няма да ги стигнем в това отношение!

мерси, шоко-сан!

Ще се спра на два момента от представянето на България в Ишикари. Първо, до мен се спря японско семейство с три деца, а майката на чист български ме попита дали съм от България. Оказа се, че Йоко е била година и половина в Сливен (!!) като доброволец за работа с деца с увреждания! Никога не съм се трогвал повече през последните месеци, отколкото от този три минутен разговор на български с усмихната японка, която не спря да ми обяснява колко харесва България и колко хубави спомени има от времето в Сливен (!!!!!!). 

с човека - панда

Тук е време и да споменем за културната част на фестивала. Освен щандовете за калиграфия и грозни лебеди, има и шоу програма (в която след малко ще вземе участие и ваш Даниелчо). Започваме с японски танци с барабани, в които скоро се включваме и ние (т.е., чужденците). Погледнете видеото по-долу, защото смятам, че коментарът е излишен. Минаваме през безумна китайска игра с подритване, странен тайландски танц, безумна италианска викторина, шотландско-американски опит за комедийно шоу (неуспешен) и български хора!

с японски регге-диджей

След бърз инструктаж на фона на 100 каба гайди и пред погледа на нашите (които могат да ме следят по Скайп през пуснатия лаптоп), тълпата японски и чуждестранни доброволци се понася с несигурни стъпки под звуците на Бяла Роза и моя хоровод. Отначало им е смешно и забавно, някои искат дори да танцуваме по-бързо. Ок, няма проблеми! Затегнете коланите! Ритъма се засилва, скоро кака Славка е заменена от бързи тракийски ритми, а аз повеждам хорото покрай столове, маси, хора, танцуващи и зяпачи в едно нескончаемо тържество на българския фолклор! След 8-мата минута вече се уморяват, а след 12-тата, когато свършва хорото, всичките около 40 доброволци са изплезили език! Също така пляскат, защото изпитанието е свършило, а освен това подозирам и че им е харесало (особено на Йоко, която дойде да ме поздрави след това, но снимките ги чакаме!).

Програмата приключва, събираме масите и щандовете, хората се разотиват, а ние се качваме в рейса. Искрено се надявам, че хората от това забутано японско градче днес са свързали България не с киселото мляко, Котоошу, сладкото от рози или чаят от мента, а с уникалния ритъм на нашите танци, с неповторимата енергия на българското хоро. И съм убеден, че много от тях (особено децата) няма да забравят подскачащия, около 100 килограмов българин и хубавата музика; че някой ден ще поискат да научат повече за нашата родина и ще поискат да повадят картофи с усмивка на лице.